Траур вместо сватба: Осиновено 8-месечно дете, труден брак и развод

За по-малко от година станах майка на две деца – мое и осиновено. Минаха 38 години оттогава и съм все по-благодарна на съдбата, че ми прати трудностите, които трябваше да преживея…

Букет от щастие и тъга

Бях на 22 години. Учех за детска учителка. И ми предстоеше да се омъжа. Да стана булка беше най-голямата ми детска мечта.

Мечтаех за голяма сватба, за много дълъг воал, накичен с диадема от сребърни и бели цветя, мечтаех за деня, когато ще съм център на света и ще се оглеждам приказно красива в очите на любимия мъж. И се случи.

Или поне щеше…, ако в деня на сватбата ни с Емил не стана жестока катастрофа. В нея загинаха сестрата на бъдещия ми съпруг, нейният мъж и 12-годишният им син. От цялото семейство оцеля само бебето – 8-месечно момиченце. Мечтата ми за бляскава сватба бе заменена от траур.

Вместо меден месец – куп неочаквани отговорности

В деня на сватбата си бях бременна. Оставаха ми около 4 месеца, докато се сдобия с рожба.

Или поне така трябваше да е по план, но всъщност станах майка малко след сватбата – на малката Ивана, която остана сираче. Емил ми предложи да осиновим племенницата ни и това, разбира се, беше най-логичното решение – нямаше да има кой друг да се грижи за детето от роднините и за нас беше немислимо то да бъде отгледано от напълно непознати.

Вместо младоженски трепети и меден месец, изведнъж се оказах с чуждо дете на ръце. Добре че Ивана беше мъничка и не помнеше родното си семейство и бързо свикна с мен.

Аз се привързах към нея още от мига, в който я гушнах и усетих, че трябва да я пазя от целия свят и да й осигуря щастието, което й беше отнето. След три месеца се роди и Мария, родната ми дъщеря.

Един труден брак

Всъщност не само сватбеният ден, но и самият брак не беше от най-щастливите. След голямата трагедия и след като в рамките на три месеца се сдобих с две деца, нямах сили за нищо друго, освен да гледам бебетата и дома. Да, не е романтично като за младоженци, но бях сама по цял ден и имах много грижи като майка, а в допълнение – и готвене, чистене, пазаруване.

За спане едва ми оставаше време, а какво да говорим за моменти само за мен самата. Нямах време да се погрижа дори за външния си вид – сутрин се изкъпвах, сресвах косата си и я връзвах на опашка и толкова.

Нямах време да се гримирам, не се и обличах кой знае колко, вечер едва чаках да се нахранят и легнат всички – очите ми се затваряха от умора и нямах никакви сили да разговарям с Емил и да му обръщам внимание.

Това продължи с месеци – не е чудно, че постепенно се отчуждихме. Или не говорехме, защото нямаше какво да си кажем, или се карахме за щяло и нещяло – все се обвинявахме един друг.

Емил все беше недоволен как съм се справяла с домакинската работа, все намираше за какво да ме уязви, че не е изрядно, а аз все го упреквах, че не помага вкъщи, че не прекарва достатъчно време с децата. Но най-лошото от всичко беше, че Емил не прие Ивана като свое дете. Макар да беше дъщеря на сестра му, той сякаш обвиняваше невинното момиченце за това, че трябва да се грижим и за нея.

Докато беше малка, Ивана не разбираше с какво предизвиква гнева на баща си и все се опитваше да „поправя“ поведението си и да го умилостивява. Но той все беше недоволен от нея, а за сметка на това глезеше Мария. Аз не харесвах отношението му и към двете деца, намирах го за нередно, но нямах силата да променя нещата. Можех само да компенсирам: като бъда нежна и подкрепяща за Ивана, като я глезя и хваля и в същото време се държа по-строго с Мария, на която баща й позволяваше всякакви своеволия.

Третото дете

След 12 години брак, Емил подаде документи за развод. Имал право да бъде обичан – търпял бил моето пренебрежение, откакто сме се били оженили. Ето защо било логично, обясни ми, да има връзка с друга жена. Сега тя била бременна и той искал да създаде истински дом с нея и детето им.

Разводът не беше лек – не само емоционално бях ощетена, но Емил опита да присвои и каквото можеше от общите ни финанси и придобивки.

Не стига това, ами и Мария, която изведнъж остана без вечно глезещия я баща, започна да обвинява мен за случилото се и да ми се сърди.

Правеше ми вечно напук, влоши си успеха в училище, бягаше от къщи… Само Ивана ми беше утеха и подкрепа. Детето, което не бях родила, беше готово да се лишава от всичко, само и само да ми помогне.

Трудни години бяха. Като се обръщам назад, не знам как съм успяла да се справя. Години ми трябваха, докато Мария започне да проявява разбиране към ситуацията, макар че тя никога не се отърси от усещането, че аз толерирам Ивана. Но, слава богу, преминахме някак си през изпитанията и отдавна у дома цари спокойствие.

Е, дъщерите ми отдавна не живеят вкъщи. Омъжени са и двете. И двете имат дъщери, които са кръстени на мен: Галя и Галена – те са истинско богатство. Те са моята убеденост, че си е заслужавало всичко, което преживях.