Водещите новини
Home » Живот » Моят татко – не по кръв, а този, който ме възпита
Моят татко - не по кръв

Моят татко – не по кръв, а този, който ме възпита

След моето раждане майка ми се развела с биологичния ми баща. Скоро тя срещнала втория си мъж и се омъжила за него. Тогава аз съм била около 3-годишна.

С моя татко толкова си приличаме на външен вид, че когато показал снимка на мене и мама на работа, колегите му го питали: “А как се отнася жената към детето?”

“Нормално, но защо?” – учудил се татко.

“Защото все пак ѝ е мащеха!” – отговорили колегите.

С мама и до днес се смеем на това.

Винаги съм била момичето на татко. Той винаги ме е обичал, макар да не съм му родна дъщеря. Веднъж когато вкъщи дойде биологичният ми баща, пиян и започна да се клатушка из дома, последва кавга. Аз избягах в стаята с по-малкия ми брат, който тогава едва-едва бе започнал да лази. Чувах шума от борбата.

Заради мен татко (тъй като кавгата започна точно заради мен) разкара биологичния ми баща по стълбите. Колко се радвах само! След няколко дни биологичният позвъни и се отказа от мен по телефона. А аз крещях из целия апартамент “Урааа!”

Когато имах първата си любов, която, естествено, беше неудачна, баща ми ме заведе на филма “През Вселената” – филмът беше на английски, но със субтитри. Между другото, нито преди, нито след това баща ми не беше ходил на кино – не му харесваше това занимание.

Той ме научи да свиря на китара. Въпреки всичките ми “Не искам!”, “Няма”, “Болят ме пръстите!”

Той ми подари първия фотоапарат, когато се увлякох по фотографията.

Със собствени сили ми построи лятна вила.

Винаги беше спокоен и НИКОГА не повиши глас. НИКОГА не пи и не пуши.. И винаги се стараеше да се грижи за семейството си.

Преди няколко години той се разболя от фронто-темпорална деменция. Това е страшна болест, смес от слабоумие с постепенен паралич. Неизлечима е. В началото се влошава главата. След нея се влошава говорът, спира да работи дясната ръка. След това започват проблеми с дишането и преглъщането на храната.

Татко отслабна безумно, заприлича на скелет, покрит с кожа.

Почти не можеше да яде, пие и диша. Но дори в такова състояние се опитваше да помогне из вкъщи. Миеше съдовете, които след трябваше да се измиват наново. Носеше от кухнята ябълки ако видеше, че сме в лошо настроение. И ВИНАГИ се усмихваше. Дори когато плачеше, когато краката му се парализираха и до смъртта му оставаха няколко часа. Той не искаше да ни безпокои нас с мама.

Почина на 3 октомври 2016 година. През нощта и много тихо. Дори не е кашлял, макар в последните месеци да кашляше постоянно – давейки се в собствената си слюнка. А през ноември трябваше да навърши 51 години. Татко, много ми липсваш! Обичам те безумно и не мога без теб!

Автор: “Freriya”

Твоят коментар

About Цветан Славчев

Коментари

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.