Как от златен палат стигнах до старчески дом. И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време

Днес от 365novini ще ви споделим за една много тъжна, но напълно истинска история, която може да достигне всеки един човек. Тя ни кара да се замислим кои трябва да са истинските ни приоритети и дали цял живот не преследваме фалшивoтo?

И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време. Но разбрах едно – човек трябва първо да обмисля действията си и чак след това да върши безумия, такива, каквито аз допуснах.

Мъжът ми беше летец и взимаше хубави пари. След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиа­ция.

Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме заедно с децата си, хем да сме отделно и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.

След година и половина къртовски труд къщата беше готова – истинска красота за очите. И точно когато трябваше да се радваме на новото си жи­лище, мъжът ми се разбо­ля и почина. Видях се в чудо, защото още не бях­ме прехвърлили етажите на момчетата. И двамата ми синове бяха семейни, но големият нямаше деца, а малкият се радваше на три. Наложи ми се сама да се оправям с цялата документация, за да уза­коня на всеки каквото му се полагаше.

Когато при­ключих с това, малко се поуспокоих, но тогава възникна непредвидена от мен ситуация.

Моят етаж се оказа трън в очите на снахите. Те на­стръхнаха една срещу друга и срещу мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всич­ко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, само и само да им припиша ета­жа си. И тук направих най-голямата грешка в живо­та си. Приписах го на мал­кия, защото имаше деца, а като компенсация на го­лемия прехвърлих лозето и земите на село.

Започ­на война между двамата братя, подкокоросвани от жените си. В един момент малкият не издържа, про­даде двата етажа и зами­наха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха голям апар­тамент, но в него, есте­ствено, за мен нямаше място.

Надявах се, че големи­ят ще ме вземе при себе си, но снахата отсече, че щом съм дала всичко на малкия, трябва той да ме гледа. А това, че им бях за­вещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стиг­на се дотам, че ме изпра­тиха да живея в дървена­та къщичка на лозето, ко­ято имаше две стаи. Тога­ва краката още ме държа­ха, но след три години вече ми беше трудно да пътувам до града за про­дукти и лекарства. А сино­вете и снахите не ме по­глеждаха – направо бяха забравили за мен.

Едва тогава разбрах последни­те думи на съпруга си:

„На никого нищо не припис­вай, докато си жива!“ Късно беше обаче да по­правям сторената грешка. Човек трябва да е луд да остане на улицата, при положение че е имал три­етажна къща…

Наложи ми се да ида в старчески дом. Понеже имах хубава пен­сия, а и с половината от пенсията на съпруга ми се събираше добра сума, можех да си позволя поне приличен дом за стари хора, с отлични медицин­ски грижи. Тук намерих приятели, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обични­те си деца. Вече нямам нищо – само натрупани го­дини.

Не ми остава друго, освен да чакам края, мис­лейки за глупостта, която извърших.

Сподели тази история в Фейсбук за да може повече хора да я прочетат!

Източник: novinataotbg