Акушерка не можа да скрие сълзите си: плаках с глас, когато бездетно семейство осинови близначета

Слагам внуците да спят и отивам в другата стая. Взимам в ръце до половина готовия китеник, иглата, шарените вълнени отрязъци и започвам. Промушвам снопчето вълна, издърпвам го през нишката и го завързвам на възел. После втори, трети, втора редичка…

Празник е. Дъщерята и зетят празнуват в ресторант с приятели семеен празник. Извикаха ме да гледам внуците, после да остана да спя у тях.
А моят празник е всеки ден, когато видя как се сбъдват отдавнашни мечти, очаквани с толкова много обич и надежда. Колко радост видях днес, но и колко безпокойство! Сред толкова настръхналия ни огрубял свят, всеки с е свил навътре в себе си, не му остават сетива да усети радостта, сълзите от нея, сбъднатата мечта.

Работя от близо тридесет години като акушерка.
Поемам всеки ден малката искрица, пълна с много жажда за живот, лумнала с безпределна радост в очите на всяка от майките, родили своите деца. Трудно се измерват степените на преживяната радост. Изминалите години създадоха у мене точната величина за степента на светлината родена от радостта да посрещнеш рожбата си. Това си е само моя мяра. Тя е като реене на сноп лъчи със силна, много силна светлина! Научих се да разпознавам безпогрешно тази величина. Изстивам, когато видя различни очи на родилката, отместваща погледа си от детето и с очакване час по-скоро да напусне родилния дом и да го остави тук.

В такъв един момент настръхвам, когато видя, че такива очи, неспособни да пращат лъчи, се затварят, извръщат се с досада, а аз, поела малкия нов живот, съм готова да не им го дам никога повече.
Поемам и онези бебета, които не си отиват с майките, а остават тук. А оттук поемат към различните домове за сираци. Какви сираци са тези малки невинни душици! И те са от майка и баща създадени. Нежелани. Пред такива деца майчиното им сърце се заблъсква най-лудо, вдигам кръвното!…
Влизам в детското отделение и си мисля за съдбите на тези най-мили и най-невинни създания, накъде ли ще ги отпрати вятърът на живота. Ето, моченцето с номер 412 има затруднено дишане.

Какво ли е правила майкат апо време на бременността, за да отстрани срама си. Не, децата не са срам! Детето е слънцестоене в нашия свят, в сърцето на всяка майка. Слънце с непрекъсващо греене до края на земния път на майката. На онази майк – не. Бе излъгала мъжа си и вече големите си деца. Не тях, а себе си бе измамила, че лъжата й ще бъде неоткрита. Непреживяна. Бе се възползвала от това ,че мъжът й го осъждат за смъртен случай при тежка катастрофа да изтърпява наказание, а през това време тя… не знаела дали ще предвари неговото излизане. Като че ли щяла да успее. Но не би…

Стоя в предродилното и попълвам документите.

Всеки път се заричам да не изпитвам никакво съжаление в трудните предродилни часове на “онези” майки. Не всеки път успявам да запазя безразличие. Болката си е за човека, болката е изкупление, в този случай само наказание. След него не идва светлината, няма я радостта а само тъжно облекчение.

Вдигам глава от листовете и се приближавам до родилката. Избърсвам потното й чело, намокрям пресъхналите й устни. Жената понечва да благодари, но я спира студеният ми поглед на акушерка ,която на глед само си върши работата, и тя извръща глава. – още няколко дни ще трае това чувство на вина у нея – мисля си. – После ще си тръгне с чувството, че се е отървала и освободила от товавар.

Викат ме в приемната. Дано е от онези добрите случаи. Толкова години имам тази работа, не мога да престана да се вълнувам по този повод. Рутината и опитът не са изтрили съчувствиет оми към родилните мъки на майките. Защото това е велико търпение от тяхна страна. Само една майка може истински да разбере, що е това да родиш живот!

Санитарката бе пропуснала дребно на вид момиче, превито от болката. Поемам документите й. – Няма да се вълнувам – опитвам да си обещая. – и никакво любопитство – настоявам пред себе си. Но… не издържам. Разбирам всичко и се радвам. Иде ми да я прегърна като своя дъщеря и да й дам много кураж и сила да издържи всичко. Е, ще има радост – това ми стига. Дано дойде по-скоро и по-леко бебето!…

Тръгвам към детското отделение. Спомням си, че е дошъл ред за осиновяване на близнаците – момченце и момиченце. Не могат да ги разделят, а осиновителите не са посочили, че могат да вземат две деца. Ако тези не се съгласят, може би следващите! Буца застава на гърлото ми пред вида на заспалите кротко в тази стая деца с неизвестна съдба. С най-голяма болка ги изпращам в домовете за отглеждане, а само аз си знам как са дошли на този свят и ме боли от мисълта какво ли ги очаква.

Сутринта дочаквам в размисли. Онази, младата жена, която приех снощи, е родила лесно и вече е щастлива. Съобщила е новината на близките си.

Тази сутрин ще дойдат те – осиновителите. Семейството е от Варна. Кандидатстват от години. Техен е сега редът. Решавам да ги чакам и да поговоря с тях.

Дежурството ми отдавна е минало, но решавам да остана и да ги дочакам.

Посрещам ги в приемната. Бях виждала само жената.

– Децата са две – близнаци – казвам простичко и кратко. Жената погледна с молба и надежда мъжа си.

– Съгласни сме да ги вземем и двете – пак така простичко отговори съпругът.

След няколко дни трябваше да дочакат дооформените документи. Повярвах изведнъж на тази двойка. Очаквах ги в уговорения ден и час. Ако не бях на работа този ден, пак щях да дойда в болницата и да видя всичко с очите си. Мира няма да имам иначе.

Станах рано, не исках и не можех да мисля за друго – само се питах. Дали няма да се разколебаят. Ще дойдат ли, или са премислили и отказали. Влизам в болницата и отивам при близначетата. Бяха ги нахранили и спяха стиснали юмручета. Не ме сдържаше. Излязох на изхода. И ги видях. Идваха с букети, с погачи, с огромни пакети – един син и един розов. Едва се поздравихме от вълнение, грейнали от радостта. Те – новите мама и татко, поеха разтреперани по едно от децата. И заплакаха и двамата! От насъбралото се през годините очакване в надежда, от сбъднатата им мечта, от двойната им радост. Гледах ги, а те, клетите, не знаеха как дори да ги погалят, как да им се порадват. Само ги гледаха и сияеха, а сълзите им се стичаха от радост и вълнение!
Тук не издържам, и сълзите ми се ронят.
Не ги задържам и те бликват още повече. Около мене минават колеги в бели престилки. Разбират от какво се вълнувам толкова много. Щом плача, значи съм спряла на върпха на моята вяра – слънцестоенето…

Усещам бузите си мокри. Преживявам отново истински онази, вчерашната радост. Навеждам глава, поглеждам китеника и се усмихвам през сълзи – прекалила съм с вълната в жълто. В него пулсират слънчеви кръгове. – Ето го моя празник! – мисля си и прибирам китеника и снопчетата вълна в кошницата.

После дълго не мога да заспя до отдавна спящите ми внучета.

Ще ми стигнат ли силите да преживея всяка надежда?!…

Минка ЗАХАРИЕВА, Варна