Home » България » Димитрина Проданова: Създаваме чудовища от децата, като ги поставяме на върха
Димитрина Проданова: Създаваме чудовища от децата като ги поставяме на върха

Димитрина Проданова: Създаваме чудовища от децата, като ги поставяме на върха

– Г-жо Проданова, в последните дни има ужасяващи инцидента с деца – автоагресия и агресия срещу всичко и всички. Каква е диагнозата? Толкова лоши ли са станали родителите, че децата им избухват в подобни унищожителни посоки?

– Не може да сложим всички случаи под общ знаменател. В човешката история винаги е имало и психиатрични случаи.

А и не говорим за вина, а по-скоро, че времето се променя, ценностите се променят. Влиянието върху децата не е само от родителите. Цялата система им влияе. Ценностите девалвират. Макар и да звучи като клише, но времето е много забързано.

Все съм си мислила защо в последните години ние, детските психолози, имаме толкова много работа – децата имат много нужда от внимание. Имат нужда някой да ги слуша и да ги чува. В наше време много рядко децата се усещат чувани.

– Да вземем самоубийството на шестокласника Кристиян от Пловдив, който посегна на живота си заради ниска оценка, макар там да има недоизяснени обстоятелства. Чести ли са суицидните отклонения при младите?

– Има много ситуации, в които детето реагира спонтанно и се опитва да отнеме живота си. В повечето случаи обаче детето много преди да направи драстичен опит за самоубийство, е давало индикации, знаци, че има нужда от внимание и да бъде чуто. В кабинета ми се озовават деца, които се самонараняват с години. Питам ги дали някой от родителите знае. Една 9-класничка ми каза: “Мама няма как да разбере”. Беше лято и момичето беше с къси панталонки. Леко ги повдигна и видях, че целият ѝ крак е нарязан. Каза ми: “Да не съм луда да се режа по ръцете, че мама да ме види”.

Децата дават знаци много преди да стигнат до крайности. Някои от родителите не го виждат, други не искат да го видят. Трети отиват в някакви други крайности и са прекалено вторачени в децата си, с което ги притискат и те да се чувстват в безизходна ситуация.

Има и изключително обсебващи родители, които някак не могат да схванат, че детето, когато е тийнейджър, има приоритетна референтна група и тя вече не е родителската.

Родителят вече трябва леко да отстъпи назад за сметка на групата на приятелите и на връстниците. За да отстъпи с доверие към детето обаче, той преди това трябва да е наясно с какви хора общува то, какъв приятелски кръг има.

Аз имам двама синове и когато се случат някакви инциденти и трагедии с деца и младежи, винаги изтръпвам. Първата ми мисъл е къде в момента са моите деца. Това сигурно се случва на всеки родител. Откакто се родиха децата, за нас с баща им винаги е било много важно те да са около нас и приятелите им да са около нас, за да сме наясно с какви хора общуват, какво влияние имат те върху нашите деца.

– Вредят ли прекалено амбициозните родители? Кое е по-опасно – амбициите и строгостта или неглижирането на детето?

– През последните години имаше една концепция за отглеждане на деца, която претърпя крах. Това е концепцията за свръхлибералното възпитание. Имаше много дълъг период, в който родителите смятаха, че добре гледаното дете е това, което е на върха на пирамидата. Родителите много олекнаха като авторитет. Беше важно детето да се кърми на поискване, да се приспива, когато то пожелае, от най-ранна бебешка възраст, да отиде на детска градина, когато то реши, иначе се оставя вкъщи.

В случай, когато родителите се разделят, детето преценява какъв да е режимът на виждане. То решава кога ще е при майка си и кога – при баща си. Когато бях студентка, четох много хубава книга на полска психоложка – “Малкият тиранин”. Всъщност с това свръхлиберално родителство се създадоха много малки тирани, грубо казано. Аз много обичам и харесвам децата, но не мога да си изкривя душата, че и през кабинета ми минаха много такива “тиранични” деца през последните години. Родителите буквално загубиха позиции, учителите – също. Когато детето тръгне на градина и на училище, майката и бащата вече не са 100 процента фактор, учителят като външен фактор влиза в света на нашите деца и оказва много силно влияние.

– Възможно ли е подобни трагедии да се случват в нормални, здрави семейства?

– Знаем за такива случаи. Моите деца са на 18 и на 22 г. Когато стана трагедията на “Сливница”, не бях в София. Изтръпнах. Уплаших се и за двете страни. И двамата ми синове са шофьори. Малкият е млад шофьор. Големият има приятелка. Аз се поставих на позицията на родител и на двете страни – и на родителя на това дете, което е карало, и на родител на тези двама млади прекрасни хора, които са загинали. Случват се такива трагедии в здрави семейства, да.

– Училището уютно място ли е за децата днес?

– При мен идват децата и ми разказват – те масово не харесват нито училището, нито учителите си. Има вдъхновяващи учители, но, за съжаление, са много малко. Децата казват за учителите си: не ми е критерий този човек, не може да ме вдъхнови, защото не ми е критерий за щастие.

Много деца казват, че учителите им са потиснати хора, които не се чувстват добре в личния си живот, и питат как да се вдъхновяват от тях. Децата често са технически по-компетентни от тях. Учителите в стремежа си да им се харесат понякога правят същата грешка като родителите, които поставят детето на върха на пирамидата. Държат се с децата, без да очертават ясни граници, без да създават респект към себе си.

Мога да ви дам хиляди примери, но имам един, който много ме шокира. Завърших през 1999 г. и до момента не съм спирала да работя като детски психолог. За този дълъг период миналата година за първи път ми се случи да изгоня дете от кабинета си. Това беше едно 15-годишно момиче. Тя се държеше изключително арогантно с мен. Издържах я двайсетина минути, макар че три бяха предостатъчно. Накрая я изгоних и съм много горда, че го направих, защото това я обърна в друга посока. Тя ми разказа как угоднически се държат всички възрастни в живота ѝ. Че когато била в 7-и клас, казала на учителката по литература: “Госпожо, моля ви, сменете тези дънки, много са грозни и старомодни, направо ми разваляте настроението”. Каза ми го с голяма гордост.

Попитах я как е реагирала госпожата. Жената се извинила и се съгласила с ученичката. Може да го е направила, за да тушира конфликт. Обаче в очите на детето това поведение е приемливо. Попитах я дали има други подобни случки. Отговорът беше: “Да, вчера казах на тати да прибере ножовете в кухнята, защото не знам кога ще ми дойде да взема един нож да го наръгам”. Говоря за едно изключително мило семейство с три деца. Таткото е грижовен и всеотдаен. Бащата казал: “Моето момиче, това е от пубертета. Нещо не се чувстваш добре. Хайде да излезем на сладолед и ще ти мине”.

Забелязвате ли какво се случва?! Учителката се извинява, бащата също оправдава казаното. Тя получава награди за неприемливо поведение. Според мен така се създават чудовища.

– Изследователи наричат поколенията Y и Z “снежинки”, които изпадат в депресия или получават паникатаки, ако не им харесат поста в мрежата, вие какво мислите?

– Снежинките са прекрасен природен феномен. Всяка е различна, няма две повтарящи се. В същото време снежинките при най-малкото съпротивление се топят. Да, това е поколението на снежинките, защото така ги учим – колко са прекрасни, уникални, никой не може като тях да нарисува къщичка, никой не може като тях да каже “Здравей” на английски. Създаваме им фалшиво усещане колко са неповторими и фалшива самооценка, а те не са подготвени за външния свят. При мен идват постоянно деца, които се заявяват като новия Микеланджело, новия Рафаело, новия Бил Гейтс. Те са надъхани от родителите си. Преди време имах второкласник, който дойде в кабинета, плачейки. Каза ми: “Диди, много съм разстроен. Днес момчетата цял ден ми се подиграваха в училище – казах им, че съм най-бързият човек в света”. Попитах го как е решил, че е най-бързият.

“Тати ми каза”, отговори детето. Казах му, че ще го разочаровам, че не е най-бързият. Той пак започна да плаче. Обясних, че има световни и олимпийски шампиони. Може да е най-бързият в класа и дори в училището, но не и в целия свят. Попита ме защо татко му го лъже. Обясних – майка ти и баща ти са разделени, на баща ти много му липсваш. Вижда те рядко и тогава иска да се почувстваш много специален, за него ти си такъв. Така детето се успокои. Ето я снежинката, която, ако не получи лайк, може да се разпадне.

– Как влияят на учениците новите технологии и интернет?

– Без интернет и технологии не можем. Все пак вървим напред. Това са постижения на науката, които са полезни и уникални. Според мен всичко трябва да е в златната среда. Всяко нещо да се прави умерено. Ако всичко е с “пре” – да е прекалено, да води до преумора, до пренасищане, вече е вредно.

– Онлайн обучението в пандемията повлия ли на психиката им?

– Има деца, на които им дойде много добре онлайн обучението. То беше убежище за тях, особено за по-интровертните. На екстровертните, които се зареждат от реална комуникация, им повлия много зле. При децата със социална тревожност състоянието се засили. Засилиха се паникатаките. За съжаление, прагът на паникатаките пада. Имала съм и 8-годишни, които ги получават.

– Родителите, училището, средата, държавата – кой е виновен за агресията на младите и бруталните убийства?

– Всичко е комплексно. Още от детската градина детето трябва да се наблюдава под лупа. Не правя реклама на моята професия, но наистина трябва да има психолози, които по-отблизо да наблюдават децата и да дават сигнал, ако има нещо. Учителите не могат да бъдат толкова фокусирани в 25 деца. За да се развива детето пълноценно, всички системи трябва да работят синхронизирано. Кое е едно от водещите условия, за да свикне дете с детската градина? Да я припознае като продължение на дома, да усеща същото внимание, същия уют като вкъщи. Големият ми син свикна с детската градина още от първия ден. Това беше уютно място. Посрещна го една учителка с любов и внимание. Той припозна нашите взаимоотношения с учителите като партньорски, близки и приятелски. Бях си взела отпуск цяла седмица, за да ходи детето на градина само до обед, за да свикне. Учителката обаче каза, че няма нужда. Детето обядва, облича си пижамката и си ляга.

Важно е и деца, и възрастни да си носят последствията от постъпките. Защото, ако в обществото се тиражира, че един престъпник е останал безнаказан, тогава отрано децата ще знаят, че стандартът е двоен.

– Бихте ли дали някакви съвети.

– Не му е работата на психолога да дава съвети. Аз пиша книги за психология. В тях всъщност давам съвети, но съм ги нарекла полезни идеи. Мога да кажа на родителите като идея да дават свобода на децата си, да им имат доверие, но ясно да очертават граници за нещата, които са категорични и недопустими. Тригодишен може на игра да тръгне да удря родителите си. Още при първите опити трябва да му бъде заявено, че тази игра в нашето семейство няма да се играе.

Децата си търсят границите. Децата, които ги имат, се развиват много по-балансирано. Децата трябва да имат право на всякакви чувства, но не на всякакво поведение.

Твоят коментар

About Цветан Славчев

Коментари

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.